През последния ден на май ти вдигна глава и ме погледна право в очите.
Гледах твоите отблизо. Малките пъстро-зелени точки в края им, кафявото до тях и дълбокото черно в центъра. Тежките мигли, които се спускаха бавно и се вдигаха бързо с погледа ти. Още по-тежките черни вежди.
“Всичко ще бъде наред”–ти каза.
Спомних си незабелязани неща.
как се смееш тихо на моите шеги.
как когато ти се шегуваш с мен, понякога гледаш със страх, че може би прекаляваш, а всъщност е ок.
Спомних си, че винаги питаш как съм, а когато не излъжа, поклащаш глава и казваш “Добре, добре.”.
как се радваш като ме видиш да пия бира от бутилката.
как ми даде якето ти, когато лятната буря ни заля.
как се усмихваше от дивана, докато разглеждах книгите ти, първият път у вас.
как, от както ти казах, че ми е любимия, винаги имаш ягодов сладолед във фризера.
как мразим едни и същи неща.
как ми се обаждаш в странни часове, за да ми кажеш странни неща–например “Винаги съм мислел, че Памук е гей.”, или просто да питаш какво правя.
Спомних си най-важното–на теб ти пука.
“Всичко ще бъде наред”–ти каза.
И за мен вече нямаше май.Tweet
Коментари